Толкова бързо излетяха годините. Милото ми момиченце расте с дни. Откакто се роди се наслаждавам на всеки миг с нея, вече е на 8 и често я моля да не бърза да става голяма. Знам едно стихотворени, за което съм сигурна, че ако се поровя в мрежата ще го намеря, но умишлено неискам. Знам го от бабите си и от моята майка. То не е актуално сега 2015 г., но има послание в него и обич, които споделям с моето момиче, но това стихотворение я натъжава и тя плаче. Ще се опита да го пресъздам тук така както го помня.

Мъничка, мъничка, мъничка моя
весело зайче, котенце мило
в скута на мама сега се е свило.
Твойта главичка на моето рамо
миг ти неможеш да бъдеш без мама.
Мама във чашата мляко налива,
сплита косата във плитка красива,
кърпи чорапи с пробити петички,
мама се грижи за всички.
Кой ще разкаже на мойто момиче
как тъй луната на сръбче прилича
как се превръща водата във пара
и самолета с какво ли се кара?
Има ли в спътника истинско куче?
Мама попитай и ще научиш.
Но подир време ще станеш голяма
умните книги сама ще намираш
и ще рисуваш и ще бродираш.
Дългите плитки ще решеш самичка.
После ще литнеш и ти като птичка.
Умна и силна ще стигнеш далече
можеш без майка си вече.
Мама ще бъде с коси побелели.
Мама ще пази две детски кордели.
Ще се тревожи и тихо ще плаче
ако не носи писмо раздавача.
Друго нетрябва - три думички само
"Добре съм, мамо".