Толкова отдавна беше. Мина времето, когато можех да пиша, да говоря. Сега не мога, отвикнах, трудно е. Това е опит да се науча отново. Да говоря за нещата, които ми се случват.

                Защо сега?

                Беше толкова тъмно и студено. Годините и килограмите ми тежат, но бързам и подтичвам за да стигна при нея. Малка фигурка в далечината с бяла шапчица. Все още е крехка. Виждам я и бързам с всичките си сили към нея, да я посрещна, за да не се страхува прибирайки се от училище сама. В същност истината е друга, бързам защото аз се страхувам, а тя е моят смисъл и утеха, тя ме кара да се усмихвам. Моето единадесет годишно момиче.

                Това беше интимния, сълзлив увод, но не, не съм изкукала майка орлица, просто ми се струва, че във всеки текст е добре да има нещо мило и нежно, навяващо на обич.

                Какво видях и какво ми се случи. Ужасно нищо смислено. Болезнено нищо. Но разбира се аз обичам да съм тъжна и разочарована, това е моята зона на комфорт. Тъй като започнах писането с малкото момиче ще подхвана скучната тема с образованието. Тя е в пети клас. Изучават българската народна песен „Троица братя града градяха“. За домашно и е дадено да напише 25 изречения по  една от двете теми по избор:

„Какво би жертвала за семейството си“  

или

„Човек не избира дълга си, както не избира рода си“ – Стоян Михайловски.

-          Мамо, какво да напиша, аз не разбирам?

                Какво да и обясня? Че в миналото е имало поверие, съгласно което за да изградиш нещо е трябвало да се даде жертвоприношение? Да го кажа сега 2018 г., времето в което от приказката за червената шапчица се махна текста, в който ловецът разпорил корема на вълка за да го напълни с камъни, защото текстът  може да се възприеме като насилие и да предизвика такова? Но сега, по същото това време нищо не пречи да възпитаваме децата си в това да се самоубият/„жертват“ за семейството си, като Струна, най-малката снаха и това следва да се възприема като родов, семеен, висш дълг? Такъв ли следва да е образа на българската жена – вечна жертва? И това е повод за възхвала?

Нима всяка народна песен трябва да се изучава като висша ценност на народното творчество? На какво ни учи?

 „Наше лошо нема“ и народните ни песни са прекрасни!

-          Мамо ти какво би жертвала за семейството си?

                Бих направила всичко за семейството си мило момиче, но това не е жертва! Човек прави всичко от обич и заради обич. Това не е жертва, това е просто любов. Жертвата е нещо тъжно, нещо тъмно, тя е сълзи, тя е загуба. Любовта е друго, тя те усмихва, прави те щастлив, кара те да даваш и да се раздаваш. Думата жертва трябва да се изтрие от учебните програми. Жертва и дълг са категории на отминали епохи. Сега е времето на осъзнат избор.

„Троица братя града градяха“ – Струна, мъжът ѝ и деверите и. Смърт.

„Какво е искал да каже авторът – в случая народът?“ – страхотният въпрос от часовете по литература във времето …… 90-те години на миналия век. Няма по- тъп въпрос. Дали се го преподавали във факултета по литература на СУ? Според текстовете в учебника на детето, става въпрос простичко за дълг и жертва. Аз не мисля така, напротив този извод може да се направи от ограничен човек, лишен на сто процента от емпатия. Тази ужасна народна песен според мен е просто опело, жалейка. Това е плач за една трагедия, а не възхвала за подвиг. Няма и не може да се изтръгне положителен извод, поука, просто защото описаното си е трилър, може и да се филмира. Какво е народопсихология – не знам, но знам, че ако анализираш текста аналитично просто ти се набожда в очите, че сградата, разбирай  „бизнесът“ си е много важен по онова време и хората са били готови на доста не дотам добри неща за да им потръгне. Освен това си има и подлеци в сюжетната линия в лицето на деверите. Присъства и глупака идеалист – най-малкия брат и накрая невинната жертва Струна. Но това са мои аналитични разсъждения, а хората литератори очевидно са го разбрали по друг начин, патетично – героичен. Въпрос на гледна точка. Моята е различна. Кой и защо е избрал този текст в учебната програма? Отговорността в случая според мен не е индивидуална, много са хората по веригата. Литературата е изкуство и като такова трябва да предизвиква определени чувства. Кое е водещото чувство в случая? Има силна линия за усещане на тъга от случката, но това не е онази откровена, чиста, естествена тъга, която навява   „Пиета“ на Микеланджело. Въздействието тук е такова, че предизвиква протест, бунт, въпрос „Защо, по дяволите, за какво, какъв е смисълът?“.

                А децата? Какво виждат? Как го възприемат? Защото важното в случая е те как го разбират, а не как ние ще им насадим нашите, чужди за тях виждания като задължителни. Къде са мъдрите хора, които имат дадената  свише способност да гледат през техните очи, за да ни разкажат какво в същност виждат децата. Кое е добро и кое е лошо? Ще ги опазим ли? Не разбира се.

                И тук – усмивка! Добре, че са децата. Вярвам в тях. Не ги натъжавайте. Дайте им щастие, бъдеще и перспектива.