Искам да разкажа за чичо Митко.
    Не мога да си измислям истории, а моите са тъжни. Чичо Митко е починал преди около година, но мъжа ми не ми  казал за да не ме разстрои.
    През 1998 г. се върнахме в София. Квартирата се намираше в Сухата река, в един огромен блок на 14 етажа, доколкото разбрах строен за служители на Кремиковци. Мизерията във входа беше ужасяваща. По стълбищата имаше не само кучешки, но и човешки...За хлебарките се шегувах, че са ми домашните любимци. Нито ремонти, нито препарати ги победиха. Това е естествено при вход от 14 етажа с по по 5 апартамента на етаж. Апартаменти е невярно и силно казано- имаше повече гарсониери и боксониери. Та, ето там в една гарсониера живеехме под наем аз, мъжът ми и синчето. Съсед до нас в боксониера беше чичо Митко.
     Чичо Митко беше около петдесет и няколко годишен, според мен. Бивш архитект. Пообиколил беше арабския свят през тоталитарните години. Твърдеше, че и блока, в който живеем е негово дело. Висок, слаб до степен на концлагерист от нацистки лагер, големи, топли, кафяви очи, бастун, дълга сребърна брада. Определено злоупотребяваше с алкохола, но винаги в ясно съзнание, не позволяваше мозакът му да е замъглен. Живееше в крайна нищета, пенсиониран по болест с инвалидна пенсия и не знам колко точно операции. Най-близкият ми човек във входа - чичо Митко и неговата котка. Кой знае защо всички самотници си имат котки. Обичах да ми иска, сол или каквото там има нужда. Знаех, че когато ме няма и детето ми има нужда от нещо има кой да му помогне и да ми се обади. Когато малкият си беше изгубил ключа ме чакаше у тях. Друго е да знаеш, че недай си боже нещо ако се случи има на кой да разчиташ.
     Една вечер на вратата се звъни. Тук трябва да кажа, че на етажа, осветление почити нямаше, защото крушките се крадяха. Та отварям аз вратата и господ единствено ми помогна да не извикам от ужас. Пред мен в мрака изникна едно създание като от долната земя и ми искаше два лева назаем за цигари на чичо Митко, а аз от ужас извиках мъжа ми да се оправя, защото ме беше страх. Създанието беше малко по-ниско от мен, черно, мръсно, миришещо, несресано и кривогледо циганче. Пенка.
    Някой беше я довел на чичо Митко и той я прибрал, защото нямала къде да отиде. Била със пукната глава и много лека степен на умствена изостаналост. Както споделил самият той на мъжа ми "И, Коце тя като се наведе и аз нали съм мъж...не можах да се одържа".
    Те заживяха заедно - чичо Митко и циганчето Пенка. Той я изкъпал, завел я на лекар, за да и дадат и на нея пенсия, сложили и очила, социалните и плащаха като за негов личен асистент, каквато и беше тя наистина. Заживяха си добре. Мина време и Пенка разбра, че може да има и нормален живот. Прибра се майка и от Холандия и а подучи, та тя в крайна сметка замина за там. Чичо Митко тъгуваше, но още повече е тъгувала самата Пенка, защото се върна при него. Отново бяха заедно, но не беше вече същото, защото тя вече знаеше, че светът е голям. Започнаха да се карат като истинско семейство. 
    Ние напуснахме това място. Малко след нас го е напуснала и Пенка. На чичо Митко му дали социален асистент от социалните. Аз забременях. Мъжа ми ходеше от време на време да го види. Никога не видяхме бившата му жена. Синът му също не се вясваше. После починал. Аз го обичах. Знам, че са го изпратили само съседите и приятелите му. Те също го обичаха, този самотник, особняк, добряк, помогнал на едно циганче. 
   Дано разказът за него да се е получил. Защото чичо Митко  беше истински човек, който срещнах и, който никога няма да забравя. Нека почива в мир.
    

Получил се е.