Страхувате ли се? Аз се страхувам.
  Опитвам се да си спомня от какво ме е било страх, когато бях малка. Малко ме беше страх да прескачам траповете по строежите на строящия се около нас жилищен комплекс. Страхувах се татко да не ми се кара, не за нещо конкретно, а по приницип. Той беше много строг човек. Когато тръгнах на училище се страхувах да не се изложа, че не знам нещо, защото да не знаеш по моите тогавашни детски разбирания си беше голям срам. Освен това, вече се бях срамувала в предучилищната, защото тя тогава (както и сега) беше задължителна, но аз бях отгледана от баба и не бях ходила на детска градина, разбирай - нямах никаква подготовка. Не че не знаех стихотворения и песнички, а просто първият въпрос, първият ден, който ни беше зададен беше "А, сега деца, кажете кой град от Съветския съюз е побратим на град Плевен?". Аз, глупава, само за Ленинград бях чувала и опаа - издънка, не било Ленинград а Ростов на Дон. После дълго време не помня да ме е било страх, чак в  четвърти клас се уплаших не на шега. Другарката (тогава нямаше госпожи, а си другарувахме) по биология ме извика в междучасието и ме приклещи в един ъгъл "Твойта майка нали е в Либия? Да и напишеш да ми изпрати едно шалча на хармоника, то там има." Добре другарко - казах и умрях от страх, защото това беше немислимо, писмата тогава (1981 г. ) пътуваха с месеци, а по никакъв начин не можех да пиша такова нещо на мама, пък и не бях сигурна, че съвсем съм разбрала какво точно иска тази жена от мен. Е, размина ми се, тя повече не попита. После не съм се страхувала сериозно, в смисъл да ме травмира страха толкова, че да го помня. Имах тривиални, скучни страхове като - ще си взема ли изпита.
   Какви са страховете ми сега? Не ги обичам сегашните, но пък и аз съм една лигла - толкова време нищо страшно, та сега мрънкам. Страховете ми са за децата ми. Техният живот ми се струва в пъти по-труден от моя в детството. Изпращам едното на училище, другото на градина и все мисля, мисля. Някой да не ги обиди, някой да не ги нарани. Уж всичко дето трябва, съм им изприказвала и пак се страхувам. Винаги съм била далеч от религията, а се хващам, че поглеждам към небето и си казвам "Боже, пази ми дечицата". После се стряскам и си казвам "Глупачке, съвсем полудя, влизаш в кофти възраст, да отидеш при специалист. Те там хората са професионалисти." И въпреки това не мога да спра да се страхувам за децата си. Може пък да ми мине, знае ли човек? Може би това е обичайна, лека, предколедна депресийка.

И аз се страхувам за моите девойки - нищо, че съм само баща. Какво от това, че едната е на 27, другата на 22 и си имат техни деца, за които да се страхуват :).
Все пак, майчините страхове са различни. Не случайно хората казват: да ти се случи това, за което се тревожи жена ти, а не това, от което се страхува майка ти...

Не знам Слави, иска ми се малко повече сигурност да има в живота ни.